I am the way you know how to colour inside of the lines

Не знам дали е възможно да се изморя да го повтарям, но обожавам моментите, в които знам, че няма защо да съжалявам, че не съм взела апарата със себе си. Красиво е, спокойно е - прекрасна снимка. Но чувството, което нахлува в главата ми след няколко часа е Велико. Усещам топлината на момента от лъчите на слънцето или от безбройните звезди над мен не просто защото съм ги запечатала с лещата на машината, а и запечатани чрез лещите на зелените обли неща на собственото ми лице, които я предават и на сърцето ми. Радвам се на тези моменти и оставам, по-щастлива, защото знам, че съм ги споделила само с онзи до мен и няма как друг да ми ги открадне. Нахално и егоистично, но моментът си е наш и е наш, защото е толкова топъл, колкото само ние да успеем да го усетим и топъл, защото е толкова наш, колкото само ние можем да усетим. Уникална и единствена картина в ума ми, която предава и дъха на магичната атмосфера. 

Днес денят започна след един много дълъг сън. Всичко ме чакаше на сутринта, но даже нямах желанието и енергията да закуся. Опитах да положа усилие, за да бъда подготвена за задачите през деня и въпреки липсата на време, желание и енергия , се справих по-добре от очакваното. Изненадващо бързо стигнах и до урока си по английски и мисля, че това, което служеше за патерици, поддържащи счупената ми енергия, през цялото време, беше очакването на срещата ми с моята най-близка приятелка. И се отказах права - почувствах се енергизирана и комфортно в кожата си, когато влязох в дома ѝ, който от скоро приемам и за мой. Тя се погрижи за мен като една друга моя част, която прекрасно знае какво ми трябва. Задълженията ми наложиха това да си тръгна, но все пак се почувствах добре след цялата позитивна енергия, която се вливаше у мен по време на срещата ми с нея. Когато пристигнах на училище, тези ми патерички липсваха. Опитах да пия енергийна напитка и да заместя естествената енергия с из...

След десетия етаж. Мъничката зелена стая с нисък и наклонен таван. Толкова близо до апартаментите, и толкова далеч от хората..и от земята. Десетки стълби ги делят от баналния забързан свят, само един поглед - от небето. Нейната книга е билетът, а неговата китара - самолетът. Романтична история, почти като приказка, затворена между четири панелни стени. Червенокоската и очилаткото - над покривите, близо до пожарната стълба, под звездите , сред облаците и антените, стърчащи от комините. Навсякъде, само не и на земята. Всякак, но не и разделени. С книгата, китарата, думите, нотите, леглото, небето, разказа, песента, любовта и мелодията. Спонтанно, импулсивно, младо, красиво, вдъхновяващо. Мечта и истина.     Тя - висока, слаба, с карминени коси - пленителна. Очите ѝ - зелени. Толкова тъмно наситено зелени, чак до графит. Толкова искрени, колкото ничии други, и толкова тъжни, но и толкова топли. Цялото ѝ същество изразява неистовото желание да дава, да дава с ра...

2 май 2015 Тази сутрин бързо се измъкнах от леглото в 7. Бързо бях и готова. Бавихме се после, закъснявахме, връщахме се и тръгнахме. Свежи, много красиви (съвсем леко сънени). Някои правят този преход за стотен път, но всеки път е изненадващ за всеки.  Всичко е красиво, всичко е в скали, реки, цветя и е свежо. Искам да кача всяка една, да нагазя във всяка една, а пред гледката искам да се събуждам всяка сутрин.  Измарям се. Вече чистият въздух ми тежи, тежат ми и краката, но ме води един пеещ и смеещ се ентусиазъм. Спирам, почивам, седнала на една скала и топвам крак във водата. Смея се и ми е хубаво. Ентусиазмът ми кръжи около мен, изморен, вече трудно дишащ, но все пак ентусиазъм. Тръгвам и продължавам да пея с него.  А, ето една голяма и апетитна скала. Тръгваме по нея, целим се към върха, нищо, че не знаем как ще стигнем, нито пък как ще се върнем. Качваме се, виждаме града и още по-добре осъзнаваме, че искаме всички да заживеем в планината. Слизаме...

Тази вечер облаците бяха изненадващо червени. Точно като върха на цигарата, която пушиш. Димът се изнизва съвършено красиво измежду устните, които така добре познавам. А теб облаците ли те крият или си се залутал из гъстия дим от силната цигара ? Допушвам я - тази, с която опитвам да заменя твоята липса, но помня само момента, в който оставаха две-три дръпки от нея. После отварям очи, измръзнала от студа на терасата, с лице изгубено сред вятъра в тази студена майска нощ. Загубвам се сред гъстите червени облаци от спомена за твоята цигара, в търсене на устните, които така добре познавам. Няма ги, но аз ще те чакам - местя се вътре, на леглото и оставам там. Да те чакам. Ела, не се бой, ще те позная по червения връх на цигарата, която толкова съвършено изпушваш.

Събитието на перфектната лятна вечер се намира на терасата и започва след полунощ, когато небето е черно, звездите са ярки, а в слушалките ми звучи нещо вдъхновяващо. Слушам рими и редя думи в главата си, превръщам чувствата си в думи и ги редя изречения…. Чудя се - забелязвал ли си някога как гори цигарата ? Прилича на светулките в парка, които видях по-рано тази вечер. Светлинката изгасва на едно място, но светва на друго, крие се, лута се сред тъмнината и прави всичко вълшебно, приказно и сякаш извадено от сън. Тъй Светлинката препуска всяка нощ, без да спира, , през мозъци на влюбени — и те сънуват нежности; по колена на царедворци — и насън те виждат отличия; по пръсти на юристи — и те броят в съня си хонорари; по устни на моми — и те бълнуват целувки цяла нощ (и туй не стига, но пришки им издува Маб, задето са лакоми за сладки); Може би, едва решил се да четеш този новороден блог, си мислиш, че говоря празни приказки, а как да бъдат пълни те, когато говоря...

Знаеш какво е да знаеш какво е. Знаеш, че ще залитнеш, ще паднеш от скалата и ще се озовеш в дълбокия океан. Случвало се е и преди, едва си се измъкнал и едва оцелял. Но сега, като гледаш тези красиви скали, тези сини очи, пардон, води, няма как да не се направиш, че не виждаш по колко тънък ръб вървиш. И така, впускаш се сам в това приключение. “Веднъж е грешка, втори път е избор.” - казват. Или по-скоро втория път вече те е обладало онова чувство, знаеш как адреналинът ти се вдига, когато погледнеш дълбоко в очите (водите) и знаеш и че не ще завършиш добре. И започваш битка със себе си. Онази трагична битка, която знаеш как ще свърши, но водиш, за да опиташ да запазиш достойнството си на сушата, а не потънало дълбоко в океана на онези очи. Успех, дано да се справиш този път.

Ето, опитвам се отново да изразя емоциите си от нещо, което бих могла да снимам, но предпочитам да нарисувам с думи. Емоциите и спокойствието от онази светлина в парка при залез, когато слънцето е ниско и осветява дърветата през онзи процеп, през който успява да се промъкне така умело. Може би остава незабелязано, но аз го видях. Светло зеленото разстояние между дърветата приличаше на подготовката за нощния пир на феите, светулките и всички нощни, магични същества. Получава ли ми се ? Няма значение - ще продължа. Та така, вървя аз срещу него, искам да ме погълне и да стана част от онзи вълшебен свят, който рядко виждаш в редките моменти, когато имаш рядкото спокойствие в душата си и редкия усет, за да го намериш. Но ето че завивам покрай него и инстинктът ми да извадя апарата и да запечатам този момент, се беше изгубил. Това е чувството да знаеш, че предпочиташ да изживееш само момента, дори да не го споделиш с човека до теб, а просто да го гледаш и да мислиш за всичко он...