,,За една рапсодия в зелено"
След
десетия етаж. Мъничката зелена стая с нисък и наклонен таван. Толкова
близо до апартаментите, и толкова далеч от хората..и от земята. Десетки
стълби ги делят от баналния забързан свят, само един поглед - от небето.
Нейната книга е билетът, а неговата китара - самолетът. Романтична
история, почти като приказка, затворена между четири панелни стени.
Червенокоската и очилаткото - над покривите, близо до пожарната стълба,
под звездите , сред облаците и антените, стърчащи от комините.
Навсякъде, само не и на земята. Всякак, но не и разделени. С книгата,
китарата, думите, нотите, леглото, небето, разказа, песента, любовта и
мелодията. Спонтанно, импулсивно, младо, красиво, вдъхновяващо. Мечта и
истина.
Тя - висока, слаба, с карминени коси - пленителна. Очите ѝ - зелени. Толкова тъмно наситено зелени, чак до графит. Толкова искрени, колкото ничии други, и толкова тъжни, но и толкова топли. Цялото ѝ същество изразява неистовото желание да дава, да дава с радост и докрай. Без условия, без корист, да дава, за да утоли някакъв неустоим вътрешен импулс. Тя е като незавършен разказ, писан от него с очи и сърце, в който всяко следващо изречение се ражда от всяка тяхна среща.
А той - глава над нея. Рошльо със стърчаща лешникова коса. Очите му - в дълбокото синьо-сиво на морето след буря, което те кара да потънеш в него със страст, без съпротива и страх. В зениците му - нейното отражение стопява металните отблясъци на погледа, смирява го и го укротява с любов. Само с любов. Той е като нейната мелодия, хармония от звуци, която расте всеки път, когато очите им се срещнат.
Един след друг се изнизват баналните делници. Най-сетне - край на досадната седмица. Привечер и Той, чакащ Тя да затвори книжарницата и да отиде в кафенето, както винаги. 00:43..00:44..00:45…секундите от любимата им случайно пусната песен. Мелодия, кафе, обичайната петъчна възбуда, всичко, както обикновено. Само Тя - липсва.
Натрапчивото свистене на стрелките. Тик-так, тик-так, тик-так, чак до полуда…и Той се събужда. Ужас! Закъснява за срещата им. Тя сигурно отдавна е приключила работа и го чака. Приготвя се трескаво, задъхано, хаотично, но до кафенето така и не стига.
…Просто кафене вече няма. Само боклуци, съборени тухли, остатъци от бара, счупени стъкла, бутилки, безпорядък. Осиротяло, безнадеждно. Нея я няма !
Не я вижда тогава, както и още дни наред, докато не идва вечерта, в която най-накрая успява да заспи, без някоя от нейните истории за лека нощ. Преди това изсвирва любимата ѝ песен. Тя със сигурност я чува, където и да е в този момент. Единственото важно сега е, че Той я вижда: с ръкавиците без пръсти, хванатата на опашка огнена коса, спокойната зеленина на очите ѝ и зачервеният от студа нос. Зеленото палто допълва уюта и спокойствието на този блян, изпълва го с радост и надежда. Тя седи на любимата им маса, и разбира се, пие мокачиното, докато е още горещо. Чака го, пише нещо, със сигурност красиво, и слуша любимата им случайно пусната песен.
00:43..00:44..00:45…секундите минават. Мелодия, кафе, обичайната петъчна възбуда, всичко, както обикновено. Тя си има всичко, само Той липсва. Натрапчивото свистене на стрелките. Тик-так, тик-так, тик-так, чак до полуда…и Той се събужда.
Тя - висока, слаба, с карминени коси - пленителна. Очите ѝ - зелени. Толкова тъмно наситено зелени, чак до графит. Толкова искрени, колкото ничии други, и толкова тъжни, но и толкова топли. Цялото ѝ същество изразява неистовото желание да дава, да дава с радост и докрай. Без условия, без корист, да дава, за да утоли някакъв неустоим вътрешен импулс. Тя е като незавършен разказ, писан от него с очи и сърце, в който всяко следващо изречение се ражда от всяка тяхна среща.
А той - глава над нея. Рошльо със стърчаща лешникова коса. Очите му - в дълбокото синьо-сиво на морето след буря, което те кара да потънеш в него със страст, без съпротива и страх. В зениците му - нейното отражение стопява металните отблясъци на погледа, смирява го и го укротява с любов. Само с любов. Той е като нейната мелодия, хармония от звуци, която расте всеки път, когато очите им се срещнат.
Един след друг се изнизват баналните делници. Най-сетне - край на досадната седмица. Привечер и Той, чакащ Тя да затвори книжарницата и да отиде в кафенето, както винаги. 00:43..00:44..00:45…секундите от любимата им случайно пусната песен. Мелодия, кафе, обичайната петъчна възбуда, всичко, както обикновено. Само Тя - липсва.
Натрапчивото свистене на стрелките. Тик-так, тик-так, тик-так, чак до полуда…и Той се събужда. Ужас! Закъснява за срещата им. Тя сигурно отдавна е приключила работа и го чака. Приготвя се трескаво, задъхано, хаотично, но до кафенето така и не стига.
…Просто кафене вече няма. Само боклуци, съборени тухли, остатъци от бара, счупени стъкла, бутилки, безпорядък. Осиротяло, безнадеждно. Нея я няма !
Не я вижда тогава, както и още дни наред, докато не идва вечерта, в която най-накрая успява да заспи, без някоя от нейните истории за лека нощ. Преди това изсвирва любимата ѝ песен. Тя със сигурност я чува, където и да е в този момент. Единственото важно сега е, че Той я вижда: с ръкавиците без пръсти, хванатата на опашка огнена коса, спокойната зеленина на очите ѝ и зачервеният от студа нос. Зеленото палто допълва уюта и спокойствието на този блян, изпълва го с радост и надежда. Тя седи на любимата им маса, и разбира се, пие мокачиното, докато е още горещо. Чака го, пише нещо, със сигурност красиво, и слуша любимата им случайно пусната песен.
00:43..00:44..00:45…секундите минават. Мелодия, кафе, обичайната петъчна възбуда, всичко, както обикновено. Тя си има всичко, само Той липсва. Натрапчивото свистене на стрелките. Тик-так, тик-так, тик-так, чак до полуда…и Той се събужда.
Коментари
Публикуване на коментар