Стара/нова

Знам, че е банално, но наближаващия край на годината ме кара да се замислям. Като цяло когато нещата приключват, започвам да премислям - какво е минало, какво съм обичала, в какво съм се провалила, какво съм изпуснала. Затова и заспивам трудно - края на деня също ме кара да правя така напоследък, а съм човек, който обича да спи..

И какво, тази година дали успях да спазя всичко, за което си мислих в края на миналата ? Дали бях вярна на себе си ? Има отношения, в които се гордея с напредъка си, предприех едно от най-вълнуващите неща в живота си досега. Пропътувах километри сама, живях, работих и мислих далеч отвъд зоната си на комфорт. А сега се страхувам от нищо и никаква сесия. Как ще мине, дали ще намеря мотивация и дисциплина да мина всички стъпки, за да заслужа следващо приключение ?
За сега това, в което успявам най-добре, е да отлагам и да затъвам дълбоко в прекалени мисли - как не съм поздравила някого на улицата и дали това ме прави лош човек, как не знам какво искам в един голям процент от времето, а когато знам, не знам как да събера сили да го постигна.
Няколко вечери подред си мисля как искам да си легна чиста, с чист ум, в чисти чаршафи, на фона на чувствена музика и почти медитирайки да заспя. Само че всяка вечер се оказвам премисляща, неспокойна, пишеща объркани думи в иначе красивия тефтер.

За изминалата година - започнах я обичана..и обичаща, но не достатъчно. Устремена към въпросното приключение и към това да намеря себе си. Забавлявах се доста по пътя (не мога да кажа, че съм се стигнала, сякаш има една част от мен, която винаги бяга), бях заобиколена от лами, карах сноуборд, пътувах с обичания влак, дори за малко със самолет, имаше на кого да липсвам и кой да ми липсва, разбих сърце, но и останах с натрит нос, беше ми отнета една безобидна надежда, беше ми подарена иначе красива самота, вчера успях да пратя една курсова работа навреме и от три дни насам правя упражнения за коремна преса. Ще опитам сега да заспя и да стана преди 9:00, за да пия чай, да ям вкусна закуска, да си направя упражненията и да продължавам да вървя по пътя към себе си. Интересно ми е коя част от същността си ще срещна този път.

А вие какво направихте през миналата година и за какво ви кара да мислите идването на новата?
Пожелавам мотивация, дисциплина, доверие в работата на Вселената и весели празници!

Поздрави,
-аховаБП  ваша все повече объркана лама♥️

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

“Пустиня е сърце без идеал” - “Сърце на сърцата“ П. П. Славейков

Минал е час след полунощ, в моята стая звучи Ейми Уайнхаус, а аз чета Славейков. Какво е то - сърце без идеал ? - питам аз. Че е пустиня, той ми отговаря. Че жаждата за идеала, че копнежът по светлината и чистите стремления към висшето са вечен кръговрат и от човек човека правят. Те пазят дивата му свежест и го водят към честитий бряг. В безкрайния ход на дните част от мен са радостите и сълзите. Те ми дават човешко чувство, не ми е чужд духът човешки. Не се страхувам и към тъмното вървя с песен и сърце в гърдите - сърцето…- идеала. И в бурята в морето, и в мрачния поглед на смъртта аз виждам на идеала спасителния фар и знам, че точно там е той - “честитий бряг” , и знам, че те няма ни да хвърлят сянка, ни да помрачат сърцето на сърцата. Едни странни мои вариации върху голямата поема на Славейков. Голяма чест е за мен, че музата ми дойде точно на това произведение.
Прочетете още

представи си

понякога си представям как си лежим в легло, всеки хванал по книжка и опрял се в другия по малко също си представям как говорим с часове по телефона, защото съм си отишла в родния град за няколко дни и как нямаш търпение да се върна сега стоя на терасата си точно в този град тих тъмен и спокоен май само тук можеш да чуеш как минава далечен влак или май само когато си толкова сам
Прочетете още

Откриваш много нови неща за година и половина с твоя човек.

Направо е досадно да го няма. Обикновено се прибираш от работа и той те посреща, вечеряте заедно, преоткривате сериали, четете книги.. А на сутринта, когато се събудиш, той отново е до теб. Най-далечното възможно разстояние е в другата стая, когато е отишъл да прави кафе. И така дни наред, докато не решите да си правите някакви неща поотделно: ти си някъде с колегите, той играе нещо с момчетата, защото така е нормално.. И тогава започваш да се чудиш - какво им е на другите хора, защо никой не е и наполовина толкова забавен, какво ли прави във всяка минута (не защото се притесняваш от нещо, а защото искаш за правите нещото заедно). Търсиш безуспешно погледа му, когато се чувстваш некомфортно сред другите. Защо е толкова досадно? Как да спра да те мисля? Затова е досадно. Защото не страдаш по несподелена любов, а по най-споделената на света. И то пак е толкова досадно. И всъщност винаги знаеш, че той ще е там. И ти ще си винаги там.
Прочетете още