Моят дом е моята крепост


Човекът станал на 20, докато учил в Софията. Било му много яко. Още преди да замине си мислил колко ще бъде свободен там. Без родители, които да го питат къде излиза, с кого и кога ще се прибере. Щял да си ляга и да си става когато си иска, да прави всичките глупости, които му дойдат на ум, без да има кой да му държи сметка. Наистина се чувствал много свободен, а и големият град го правил наистина щастлив и пълен с енергия. Представите, изградени в мечтите му, не се оказали лъжлив балон, а голям и шарен, който издигал самия него все по-нагоре в съзнанието му. Обичал много малките улички и големите булеварди, в тълпата не се чувствал никак потиснат и дори много му харесвали шумотевицата и забързаният начин на живот. Всичко това му давало енергия и желание за живот.

Един ден обаче, решил да се прибере, залипсвали му мама, баба, палачинките на мама, манджите на баба. Реалността му зашлевила огромен шамар. Леглото в старата му стая било двойно по-голямо от това в малката стая в Софията и поне десет пъти по-удобно. Улиците на родния му град били десет пъти по-тихи, дори през тихите летни нощи чувал влаковете, които пристигали на гарата. Виждал всеки ден едни и същи хора, по обяд центърът на града бил почти празен, а вечер там се разхождали поне десет пъти по-малко човеци, отколкото в големия град.

За първи път човекът видял красотата в това. Не защото имал нужда от точно това спокойствие, а защото то било част от неговия град -
- част от мястото, на което са засадени корените му, нищо, че начинът, по който му звучало това му се струвал изтъркан.

Един следобед, ден преди да тръгне отново за Софията, човекът си взел любима книжка и си седнал на пейката на добрата стара тераса. Над главата му висяло грозде, точно насреща му слънцето тъкмо започнало да залязва. Появили се розови, червени, оранжеви, сини цветове по цялото небе. Той пак си припомнил колко много обича това и знаел, че би искал винаги да може да се връща там, знаел, че това ще е мястото, на което винаги ще идва, когато има нужда да слезе от големия шарен балон на големия град и да стъпи на земята.


- Пресиянааа

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

“Пустиня е сърце без идеал” - “Сърце на сърцата“ П. П. Славейков

Минал е час след полунощ, в моята стая звучи Ейми Уайнхаус, а аз чета Славейков. Какво е то - сърце без идеал ? - питам аз. Че е пустиня, той ми отговаря. Че жаждата за идеала, че копнежът по светлината и чистите стремления към висшето са вечен кръговрат и от човек човека правят. Те пазят дивата му свежест и го водят към честитий бряг. В безкрайния ход на дните част от мен са радостите и сълзите. Те ми дават човешко чувство, не ми е чужд духът човешки. Не се страхувам и към тъмното вървя с песен и сърце в гърдите - сърцето…- идеала. И в бурята в морето, и в мрачния поглед на смъртта аз виждам на идеала спасителния фар и знам, че точно там е той - “честитий бряг” , и знам, че те няма ни да хвърлят сянка, ни да помрачат сърцето на сърцата. Едни странни мои вариации върху голямата поема на Славейков. Голяма чест е за мен, че музата ми дойде точно на това произведение.
Прочетете още

представи си

понякога си представям как си лежим в легло, всеки хванал по книжка и опрял се в другия по малко също си представям как говорим с часове по телефона, защото съм си отишла в родния град за няколко дни и как нямаш търпение да се върна сега стоя на терасата си точно в този град тих тъмен и спокоен май само тук можеш да чуеш как минава далечен влак или май само когато си толкова сам
Прочетете още

Откриваш много нови неща за година и половина с твоя човек.

Направо е досадно да го няма. Обикновено се прибираш от работа и той те посреща, вечеряте заедно, преоткривате сериали, четете книги.. А на сутринта, когато се събудиш, той отново е до теб. Най-далечното възможно разстояние е в другата стая, когато е отишъл да прави кафе. И така дни наред, докато не решите да си правите някакви неща поотделно: ти си някъде с колегите, той играе нещо с момчетата, защото така е нормално.. И тогава започваш да се чудиш - какво им е на другите хора, защо никой не е и наполовина толкова забавен, какво ли прави във всяка минута (не защото се притесняваш от нещо, а защото искаш за правите нещото заедно). Търсиш безуспешно погледа му, когато се чувстваш некомфортно сред другите. Защо е толкова досадно? Как да спра да те мисля? Затова е досадно. Защото не страдаш по несподелена любов, а по най-споделената на света. И то пак е толкова досадно. И всъщност винаги знаеш, че той ще е там. И ти ще си винаги там.
Прочетете още