На прага

Всичко започна на 14 февруари, когато моята най-добра приятелка празнуваше поредния си рожден ден в моята къща. Тогава аз преоткрих познанството си с единствения от гостите, с когото не се бях озовавала в едно затворено пространство.

Той е момче, което след упорита работа из известни фирми, е решил да работи за себе си. Някакъв тип IT, планинар, сноубордист, който се занимава с всякакви екстремни неща, решил да се върне в малкия град. Това е той..или може би беше той тогава…или може би аз съм си мислила, че е такъв.

Та, с него се запознах на рождения ден на моята най-любима Златомира. Прекарахме времето си в дълги разговори на фона на кипящия рожден ден. Темите бяха всякакви – детство, семейство, любими неща(много от тях съвпадащи). Пролича си двустранния интерес. Нещата продължиха година и половина (с леко прекъсване от 1-2 месеца).

Аз преоткрих себе си. Бях на 17 и за пръв път ми се случваше да срещна човек, който слуша откачените изпълнители, които аз слушам(даже и по-откачени), да ме разбира, въпреки че съм 11 години по-малка от него, да е намерил нещо в мен и то да го привлича(или поне така изглеждаше). И така, с него надхвърлих себе си, повярвах на любовта, повярвах на всичко онова, което имаше той да ми покаже, повярвах на погледа с който ме гледаше. Разбира се, беше първият такъв поглед, който виждах към себе си. Най-много обичах след приятно хранително преяждане той да ме изпрати и 15 минути преди да вляза в къщата си, да стои пред мен, да държи лицето ми в ръцете си, да ме гледа в очите и да ме целува по онзи начин, за който всяко момиче на 17, на 27 или жена на 37 би си мечтала. Обичах това, обичах този поглед, защото след бързо започнах да обиквам очите му – дълбоки, кафяви и винаги държащи нещо в себе си.

Обичах и устните му – изразителни и недостатъчни да прикрият чаровно счупения преден зъб(все пак е екстремен планинар). Обичах малкото му легло, колелото му….колелото му в моя гараж, миризмата, която оставяше след нощ, прекарана в моята стая. Обичах бирите, които изпивахме заедно, обичах и цигарите, които си искаше от мен. Обичах широките му панталони и суичър, обичах начина, по който ми напомняше на добрия стар old school hip-hop. Бях влюбена. За първи път бях влюбена. И то много бързо. Толкова бързо, че в един момент нещата започнаха да се разкъсват и между тях да се образува една все по-дълбока яма.

Яма, която от разговори всяка сутрин, веднага, когато той се събуди, стигна до безмислени, скучни, дървени чатове. Разтвори се до толкова, че достигна до моето сърце, до душата ми и всичко съкровено, което държа вътре в себе си. Много пъти се опитахме да я закърппим – и аз, и той – колкото и непрокопсани да се оказваха опитите ни.

В същия момент, в който за пореден път опитвахме да закърпим ямата помежду си, пред мен се отвори нов път. Път, по който всички хора около мен бяха минали и път, по който аз бях повече от сигурна, че искам да вървя, път, по който бях сигурна също, че искам да взема и него - човекът, в който след всички издънки и недодялани опити за показване на обич, аз виждах най-красивото същество.
Това, разбира се, не се случи. Нещата се скъсаха до толкова, че ако бяхме опитали да ги зашием, щяха да приличат на залепена ваза, счупена преди 29 години. Вярно е, че той първи приветства раздялата, но аз съм тази, която се съгласи, която се беше изморила да лепи и картината пак да се къса. 

Тук вече съм на 19. Първото лято, в което се чувствам сама и способна да бъда отговорна за себе си. Лятото, след което започна моят съзнателен живот и лятото, в което направих първата крачка към самостоятелността си. Но нещо липсваше. Липсваха дълбоките очи, в които да гледам, липсваше едно колело в гаража ми, а и стаята ми не ухаеше по същия начин. Липсваше едно парче, липсваше той.

Липсваше до онази вечер, в която го намерих пред входната ми врата. В иначе дълбоките му очи се виждаха само тъга, мъка и отчаяние от самия себе си(или поне така изглеждаше). Беше вечер, в която по най-комичният начин, на връх Коледа, той застана пред мен в заведението и започна да навира езика си в устата на момиче – поне 10 см по-високо от него. Примижващ, замаян и приел определено голямо количество алкохол, той ме поглеждаше, целуваше нея, докато тя се опитваше да се наведе достатъчно, за да го целуне.

В първите 30 секунди избиха сълзи в очите ми, някакъв силен пукот се чу откъм сърцето ми и сякаш вестибуларният ми апарат спря да върши работата си в тялото ми. После започнах да гледам натам с инетерес, в очакване да спре да ми пука за него, в очакване да ме разочарова и повече да не искам да го виждам. Не се получи. По една никаква случайност аз и същата моя приятелка решихме да си тръгнем, когато те си тръгнаха.

По пътя вървях сама, затова реших да запаля нещо, което рядко нося в себе си, да се успокоя, да „продухам“ ума си и да мога да заспя спокойно. Но когато стигнах до ъгъла на улицата ми, ме обляха редица топли и студени вълни, защото пред вратата си видях силует, познат до болка.

Той е пред входната ми врата. Седнал на прага, вдигна очите си към мен. Приличаше на онези домашни мъжки котки, които вилнеят цяла нощ по улиците на града и ранната сутрин се връщат при стопанина си с липсващо ухо или око, кърваво лице и молба за помощ. Така изглеждаше и той, но не ухо или око му липсваше, а покой в душата и точно като котарак, имащ нужда от дом, се прониза някъде измежду краката ми, влезе в дома ми и никога повече не излезе.

- Пресиянааа