За великия роман, политическата конюнктура на времето, в което е писан и моите разбирания за него или историята на Д. Димов и неговия "Тютюн" през моите очи
Може би засягам забравени теми и не толкова актуални на пръв поглед, но когато предизвикат интереса на дете от времето на смартфоните, покемоните и липсата на интерес към нещата, които реално развиват личността, мисля, че приемат една определена стойност. Самият роман, темите и въпросите около него надживяват времето си и се превръщат в класика, а заедно с другите два ярки, физиономични романа ("Поручик Бенц" и "Осъдени души") Димитър Димов заема много високо място в българската литература.
Димов, причината за написването на романа и още повече интересът му към тютюневата промишленост може да се каже, че се сблъскват по ред параграфи. Вторият баща на писателя работи около двадесет години като тютюнев експерт, което помага на Д.Д. да я опознае и в нея да види отражението на историческото развитие на България. Бързо се концентрират големи капитали, създават се милионери, издигащи се в йерархията на обществото, но паралелно с това слизащи бързо по моралната стълбичка. Производството на тютюна също така безспорно носи символиката на една историческа ретроградност - отрова, която убива човека, но и промишленост, която му дава възможност за кратко време да успее.
Историческото развитие на България осигурява на белетриста голямата тема на творчеството му - темата за възхода и падението на българската буржоазия в едно време, наречено от Ленин "висш и последен стадий на капитализма - стадия на импрерализма". Романите на Димов представляват една художествена симбиоза, продукт на неговото дълбоко и продължително вглеждане във философията, действителността и историята.
Димов, причината за написването на романа и още повече интересът му към тютюневата промишленост може да се каже, че се сблъскват по ред параграфи. Вторият баща на писателя работи около двадесет години като тютюнев експерт, което помага на Д.Д. да я опознае и в нея да види отражението на историческото развитие на България. Бързо се концентрират големи капитали, създават се милионери, издигащи се в йерархията на обществото, но паралелно с това слизащи бързо по моралната стълбичка. Производството на тютюна също така безспорно носи символиката на една историческа ретроградност - отрова, която убива човека, но и промишленост, която му дава възможност за кратко време да успее.
Историческото развитие на България осигурява на белетриста голямата тема на творчеството му - темата за възхода и падението на българската буржоазия в едно време, наречено от Ленин "висш и последен стадий на капитализма - стадия на импрерализма". Романите на Димов представляват една художествена симбиоза, продукт на неговото дълбоко и продължително вглеждане във философията, действителността и историята.
Създавайки героите на "Тютюн", а и на другите си два романа, той върви по път, нетипичен за българската литература на ХХ век - именно по пътя от общото към частното, от човешкия тип към индивида. Може би заради ранния си интерес към философиите на Зигмунд Фройд, на Артур Шопенхауер и Фридрих Ницше или именно заради липсата на подобни, героите му се движат от индивидуалното, подсъзнателното, което намира външна изява и в социалната им принадлежност. Например Борис Морев е типът победител с амбиции, пред когото не застават никакви ограничения и успява да се реализира като тютюнев магнат и да насочи своята сила към парите. Фани Хорн от "Осъдени души" и Ирина от "Тютюн" пък сякаш произнасят собствените си присъди, осъзнавайки моралното си падение, самонаблюдават се и не могат да се противопоставят на моралната си деградация.
И така, след излизането на "Осъдени души" през 1945 г., за който получава държавна награда, през 1946 г. излиза откъс "Тютюнев склад" - първообраз на романа "Тютюн". Тук става дума за манипулациите в склада на "Никотиана". И в двете издания през 1951 г. и 1954 г, на романа откъсът присъства, макар и преработен. Публикуването на произведението на живота му през 1951 г., отразяващо падането на българската буржоазия между двете световни войни, нейния исторически анахронизъм и морален крах, през 1952 г. е последвано от традиционното обсъждане от СБП (Съюз на българските писатели). Сред мненията на 23мата писатели и критици преобладава негативизъм. Димитър Димов е обвинен в това, че прекомерно се любува на героите от света на "Никотиана" и отделя твърде малко внимание на борбите на работническата класа и нейния авангард - комунистическата партия, която в момента разполага с абсолютната власт в страната. Партийната литература и нейната художествена критика, начело с Пантелей Зарев (преподавател по теория на литературата в Софийския университет), проявява незрялост, обвинявайки Димов във фройдизъм, биологизъм и още ред отклонения от предписанията на идеологемата. Зарев, чието име идва от "за революцията" (социалистическата, разбира се) , критикува идологическите и художествените грехове на един роман, който целенасочено основава моралната справедливост и историческата неизбежност на именно тази ревлюция. След като е чул скромно и търпеливо упреците срещу себе си, Димитър Димов е извадил наяве ярко положително читателско мнение за романа, подписано от първия ръководител на партията и страната Вълко Червенков. Така се всява смут на сцената на случая "Димов". Сцена, сравнена от Тончо Жечев с последната сцена от комедията "Ревизор" на Гогол. Благодарение на истинския ревизор на историята, овластения да издава присъди, Червенков, случаят "Тютюн" се пренася на печата. На страниците на партийно-държавния официоз вестник "Работническо дело" обаче, на 16 март 1952 г. , излиза стратия, написана от партийния поет Христо Радевски, поръчана от Червенков. В един аспекект тя определя "заревщината" като грозно петно в литературния живот на социалистическа България, но в друг тя се солидаризира със "злополучните критици" и според нея романът трябва да се преработи, за да се засили ролята на работниците и комунистите в него.
Така строгата епоха и нейната нормативност налагат данък върху таланта, романът губи катастрофално заради изданието си от 1954 г. , но текстът е обявен за образец, икона на социалистическия реализъм. За радост в литературата не важат окончателни оценки, нито пък съществуват крайни съдници за историята.
Рано или късно великолепното, автентичното тяло на творбата от 1951 г. прозира и спасява Димов от това да се превърне просто в приказка с поука. Все пак, скъпи мои връстници и съвременници, приемете моя приятелски съвет. Живеем във време на свобода, дори свободия, не се крийте зад смартфоните. Открийте красивите си, творчески, иновативни лица, създавайте, за да бъдете запомнени, защото различното винаги ще се помни и цени. Различното, което впечатлява и определено няма да намерите, докато гоните покемони.
:)
Главен и основен източник на вдъхновение и информациа: Издателство "Труд" и неговата поредица Cliffs Note.
И така, след излизането на "Осъдени души" през 1945 г., за който получава държавна награда, през 1946 г. излиза откъс "Тютюнев склад" - първообраз на романа "Тютюн". Тук става дума за манипулациите в склада на "Никотиана". И в двете издания през 1951 г. и 1954 г, на романа откъсът присъства, макар и преработен. Публикуването на произведението на живота му през 1951 г., отразяващо падането на българската буржоазия между двете световни войни, нейния исторически анахронизъм и морален крах, през 1952 г. е последвано от традиционното обсъждане от СБП (Съюз на българските писатели). Сред мненията на 23мата писатели и критици преобладава негативизъм. Димитър Димов е обвинен в това, че прекомерно се любува на героите от света на "Никотиана" и отделя твърде малко внимание на борбите на работническата класа и нейния авангард - комунистическата партия, която в момента разполага с абсолютната власт в страната. Партийната литература и нейната художествена критика, начело с Пантелей Зарев (преподавател по теория на литературата в Софийския университет), проявява незрялост, обвинявайки Димов във фройдизъм, биологизъм и още ред отклонения от предписанията на идеологемата. Зарев, чието име идва от "за революцията" (социалистическата, разбира се) , критикува идологическите и художествените грехове на един роман, който целенасочено основава моралната справедливост и историческата неизбежност на именно тази ревлюция. След като е чул скромно и търпеливо упреците срещу себе си, Димитър Димов е извадил наяве ярко положително читателско мнение за романа, подписано от първия ръководител на партията и страната Вълко Червенков. Така се всява смут на сцената на случая "Димов". Сцена, сравнена от Тончо Жечев с последната сцена от комедията "Ревизор" на Гогол. Благодарение на истинския ревизор на историята, овластения да издава присъди, Червенков, случаят "Тютюн" се пренася на печата. На страниците на партийно-държавния официоз вестник "Работническо дело" обаче, на 16 март 1952 г. , излиза стратия, написана от партийния поет Христо Радевски, поръчана от Червенков. В един аспекект тя определя "заревщината" като грозно петно в литературния живот на социалистическа България, но в друг тя се солидаризира със "злополучните критици" и според нея романът трябва да се преработи, за да се засили ролята на работниците и комунистите в него.
Така строгата епоха и нейната нормативност налагат данък върху таланта, романът губи катастрофално заради изданието си от 1954 г. , но текстът е обявен за образец, икона на социалистическия реализъм. За радост в литературата не важат окончателни оценки, нито пък съществуват крайни съдници за историята.
Рано или късно великолепното, автентичното тяло на творбата от 1951 г. прозира и спасява Димов от това да се превърне просто в приказка с поука. Все пак, скъпи мои връстници и съвременници, приемете моя приятелски съвет. Живеем във време на свобода, дори свободия, не се крийте зад смартфоните. Открийте красивите си, творчески, иновативни лица, създавайте, за да бъдете запомнени, защото различното винаги ще се помни и цени. Различното, което впечатлява и определено няма да намерите, докато гоните покемони.
:)
Главен и основен източник на вдъхновение и информациа: Издателство "Труд" и неговата поредица Cliffs Note.
Коментари
Публикуване на коментар