"Плач по Ботев"


Сефан Цанев

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Много те обичам !

 Сега разбирам всичко. Разбирам какво е да трябва на всяка цена да запазиш някого до себе си. Разбирам какво е да има пречка по пътя ти. Разбирам какво е да се бориш с някого заради любовта си. Разбирам какво е да залепнеш за нея толкова, че да знаеш, че отлепването ще боли. Че ще боли много повече от всичките рани в боя за победа, защото разбирам какво е да знаеш, че с отлепването на малката лепенка Любов се откъсва голяма част от теб.  Затова разбирам какво е смело да прескачаш препятствия, стискайки здраво любовта в ръцете си. Разбирам какво е и да не знаеш как да я задържиш на равното. Как да покажеш колко много можеш да я обичаш и колко искаш да я държиш в себе си. Но знам едно – дръж я на топло в сърцето си, но не я заключвай, нека да е свободна. Хвани я здраво за ръката, не пускай да избяга, но я пусни да ти покаже как може и тя да обича.  Сама не разбирам защо често не те пускам. Държа те на тъмно и не ти позволявам да ме обичаш. Но знаеш ли ? – Разбирам какво е...
Прочетете още

Все още в социализма

 Родена съм в края на двадесети век. И по-точно в лятото на деведесет и осма година. Родена съм в средата на никъдето, в първите години след края на социализма, когато хората навярно все още са живеели в социализъм. Стената в Берлин е паднала като начало на падането на всякакви други прегради. "Добре дошъл, мили ми запад !" - така бих озаглавила този период. За отицателно време се свалят държавни управители и падат ограничения, сменят се правителства и западът приведства изтока. Но портокалите все още приведстват зимата. Децата вярват в Дядо Мраз, руснаците са ни същите братушки, а на кого не му става страшно миличко, когато види лукума с розоберачката ?! Парченце от миналото, което никога не оставяй да престои ! Всички знаем колко твърд става. Ами онова бяло радио ? Ако го нарека жълто, бихте ли се сетили ? -Разбира се. Приличаше на печка, телевизор, кутия, но не и на радио. Не помня какво съм слушала от него, но никога няма да забравя дразнещия пращящ звук на невъзможността...
Прочетете още

Откриваш много нови неща за година и половина с твоя човек.

Направо е досадно да го няма. Обикновено се прибираш от работа и той те посреща, вечеряте заедно, преоткривате сериали, четете книги.. А на сутринта, когато се събудиш, той отново е до теб. Най-далечното възможно разстояние е в другата стая, когато е отишъл да прави кафе. И така дни наред, докато не решите да си правите някакви неща поотделно: ти си някъде с колегите, той играе нещо с момчетата, защото така е нормално.. И тогава започваш да се чудиш - какво им е на другите хора, защо никой не е и наполовина толкова забавен, какво ли прави във всяка минута (не защото се притесняваш от нещо, а защото искаш за правите нещото заедно). Търсиш безуспешно погледа му, когато се чувстваш некомфортно сред другите. Защо е толкова досадно? Как да спра да те мисля? Затова е досадно. Защото не страдаш по несподелена любов, а по най-споделената на света. И то пак е толкова досадно. И всъщност винаги знаеш, че той ще е там. И ти ще си винаги там.
Прочетете още