КозЗа Мостра

15:52 - във влака от Стара Загора за Ямбол, аз пътувам сама в купе за 8 човека. Грешка. Не съм сама. Седалката до мен, купето, целият влак, цялата аз, сме изпълнени с присъствието на моята най-прекрасна.

Нейната квартира се изчерпва до просто една стая с три легла. Но атмосферата, която усещам, никак не свършва до там. Прекрачвам прага на въпросната стая и точно в този момент ме обхваща, прегръща ме толкова силно, влиза толкова здраво под кожата ми тази атмосфера, че знам, че ще ми действа много по-дълго отколкото коза за мостра, който изпушихме толкова сладко.
Та така, аз сега пътувам в купето сама и се връщам в нашия град, прекрасна. Ти си и там. В училище на първия етаж, после пиеш кафе до Каранова и пушиш сладко сладко зад училище. Вечерта те виждам на църквата с бутилка джин и в компанията на мъжете, покрай които пораснахме.
Променихме се, достигнахме идеала - себе си сме откъдето и да ни погледнеш. Но в жалката действителност ти не си на нито едно от тези места, а аз въпреки всичко няма да позволя на детската ми невинност да порасне, нито пък ще си позволя да си помисля, че те няма на всеки един ъгъл по пътя, който вървя.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

“Пустиня е сърце без идеал” - “Сърце на сърцата“ П. П. Славейков

Минал е час след полунощ, в моята стая звучи Ейми Уайнхаус, а аз чета Славейков. Какво е то - сърце без идеал ? - питам аз. Че е пустиня, той ми отговаря. Че жаждата за идеала, че копнежът по светлината и чистите стремления към висшето са вечен кръговрат и от човек човека правят. Те пазят дивата му свежест и го водят към честитий бряг. В безкрайния ход на дните част от мен са радостите и сълзите. Те ми дават човешко чувство, не ми е чужд духът човешки. Не се страхувам и към тъмното вървя с песен и сърце в гърдите - сърцето…- идеала. И в бурята в морето, и в мрачния поглед на смъртта аз виждам на идеала спасителния фар и знам, че точно там е той - “честитий бряг” , и знам, че те няма ни да хвърлят сянка, ни да помрачат сърцето на сърцата. Едни странни мои вариации върху голямата поема на Славейков. Голяма чест е за мен, че музата ми дойде точно на това произведение.
Прочетете още

представи си

понякога си представям как си лежим в легло, всеки хванал по книжка и опрял се в другия по малко също си представям как говорим с часове по телефона, защото съм си отишла в родния град за няколко дни и как нямаш търпение да се върна сега стоя на терасата си точно в този град тих тъмен и спокоен май само тук можеш да чуеш как минава далечен влак или май само когато си толкова сам
Прочетете още

Откриваш много нови неща за година и половина с твоя човек.

Направо е досадно да го няма. Обикновено се прибираш от работа и той те посреща, вечеряте заедно, преоткривате сериали, четете книги.. А на сутринта, когато се събудиш, той отново е до теб. Най-далечното възможно разстояние е в другата стая, когато е отишъл да прави кафе. И така дни наред, докато не решите да си правите някакви неща поотделно: ти си някъде с колегите, той играе нещо с момчетата, защото така е нормално.. И тогава започваш да се чудиш - какво им е на другите хора, защо никой не е и наполовина толкова забавен, какво ли прави във всяка минута (не защото се притесняваш от нещо, а защото искаш за правите нещото заедно). Търсиш безуспешно погледа му, когато се чувстваш некомфортно сред другите. Защо е толкова досадно? Как да спра да те мисля? Затова е досадно. Защото не страдаш по несподелена любов, а по най-споделената на света. И то пак е толкова досадно. И всъщност винаги знаеш, че той ще е там. И ти ще си винаги там.
Прочетете още